Сергей Есенин

                   Най-популярният поет в Русия след Пушкин. Той започва като селски поет. Роден е в с. Константиново, Реазанска губерния. 17 годишен заминава за Москва, където работи, студент е в Народния университет. Пише стихове от малък, главно подражания на селските поети от 19 век. За известно време членува в т.нар. Суриковски литературно-музикален кръжок ( обединение на самоуките писатели от народа). През 10-те години на 20 век в литературата се говори за т.нар. Новоселска поезия, за да се подчертае връзката й спрямо руската селска поезия от 19 век. (Некрасов и др) През 10-те години в литературата навлиза ново поколение поети на селото – Сергей Кличков, Николай Клюев, Сергей Есенин и др. Всички са изразители на поетическото самосъзнание на руското село. Те не образуват единна поетическа школа. Понятието новоселска поезия ги обединява условно.

                1915 г. Есенин заминава за Петроград (Петербург), за да се срещне с Ал. Блок, неговият кумир, да му покаже ръкописите си. Блок се изказва положително за тези стихове. Сприятелява се с Клюев, който му оказва много голямо влияние; имали са множество съвместни прояви в столицата. Техните театрализирани рецитали и чистушки са имали много голям успех в столичните литературни салони. На Есенин му проървява в това, че петербургското общество в известен смисъл е подготвено за неговото появяване, тъй като атмосферата от началото на века с модернистичните направления създават благоприятен контекст за раждането и утвърждаването на селската поезия. Още в символистичните кръгове се отделя голямо внимание на древната славянска и руска митология и фолклорна образност. По време на войната екзалтираната, мистична любов към Русия достига своя апогей. Първата стихосбирка на Есенин „Задушница” 1916 г. и става литературното явление. През 1914-18 Есенин се утвърждава като оригинален и самобитен поет, със своя философия и виждане за света, изразено в не по-малко оригинална поетика. В стихотворенията му от този период се формира особеният есенинов антропоморфизъм – животните, растенията, природните явления и природата са очовечени и заедно с хората образуват един хармоничен, цялостен, прекрасен свят. На границата между християнската образност, езическата символика и фолклорната стилистика се раждат картините на Есениновата селска Русия. Възпява родния край, дом, бит, природа и като цяло руското село. Природата е главна тема в творчеството на Есенин. Точно неговата поезия е най-значителният етап във формирането на руския национален пейзаж. Неговата Русия е ярка и звънка, със сладки мириси, копринени треви и синя прохлада. По-често от всеки друг поет използва самите понятия роден край, родина, Русия. По нов начин изобразява небесните и атмосферни явления – картинно и ярко, използвайки зооморфни и антропоморфни сравнения. Вятърът е не космически както при Блок, а „живо същество” „рижо лъскаво магаренце”. Месецът е жребче, теленце и др. Есенин е създател и на единствения по рода си дървесен роман (отношения между дървета) с главен герой клен, а героини върби и брези. Очовечените образи на дърветата са много детайлни, с портретни характеристики. Образът на клена е иносказателен автопортретни характеристики. Образът на клена е иносказателен автопортрет на Аз-а на Есенин. Брезата е станала национален поетичен символ на Русия благодарение на Есенин. Други любими мотиви при Есенин са тясно свързани не само с природния сезонен кръговрат, но и с възраството протичане на човешкия живот, с чувството за стареене и увяхване, на тъга по отминалата младост. Любим мотив му е раздялата с бащиния дом и завръщането в родния край. Образът на природата тук са проникнати от носталгично чувство.

                В цикъла „Персийски мотиви” се описват полуфантастичните пейзажи от страна, в която Есенин никога не е бил. Едни от най-добрите образци на пейзажната екзотика в руската поезия. За пръв път с голямата острота поставя проблема за мъчителните взаимоотношения на природата с побеждаващата я стоманена цивилизация.

                1918 г. се завръща в Москва, тъй като посреща с въодушевление революцията, пише няколко малки поеми, проникнати от радостното предчувствие за преображението на живота. Нарича ги още библейски поеми – „Йорданската гълъбица”, „Пришествие”, „Преображение”, „Инония”. В тези поеми богоборчеството се съчетава с библейска образност за обозначаване на мащаба и значимостта на случващите се събития. Надеждата на поета са били много утопични - за светъл селски рай, за страна, която тъне в море от хляб. Тези надежди бързо изчезват и творчеството му се изпълва с трагичните интонации. В периодът на разочарование Есенин се сближава с бившите футуристи Мариенхоф и Шершеневич, заедно с които създават руския имажинизъм. Тук пребивава 6 години по 1924 г. Имажинисткото в неговата поетика се открива в необикновени образи и сравнения, в разгърнатите метафори, в повишения интерес към образа на звяра, безумния вятър, хулигана и в протеста срещу гражданската цивилизация. За него имажинизма е бил начин на поведение в литературния живот. Той е бил слаб теоритик, но много добре е разбирал значението на шокиращите програми и колективните манифести като оръжие против литературната конкуренция. Много критици приписват на имажинизма негативно влияние върху творчеството и съдбата на Есенин. Само Сергей Городецки се противопоставя на тази интерпретация отбелязва, че Есенин е имал нужда от имажинизма като противоотрова срещу селския пасторат.

                Есенин се е нуждаел от смяна на имиджа в съответствие с вътрешната му промяна в този период за предаване на чувството на разочарованост и скептизицъм. Излиза в ролята на поет-хулиган, анархист, сантиментален и циничен Денди. През 1921-24 г. Есенин пише стихотворения, обединени в „Москва кръчмарска”. Основните мотиви тук са опустошения от бурята (революцията) бит, за пиянското буйство следвано от истерична и болезнена тъга. Лирическият герой е хулиган, скандалджия, пияница с окървавена душа, скитащ от кръчма в кръчма, обкръжен от „чужда и кикотеща се сган”. Не само част от новия свят, но и носител на неговите несъвършенства.

                Критиката осъжда стихосбирката. Поетът е обвинен в позьорство и употреба на вулгарна лексика. Събитие в живота на Есенин става срещата му с американската танцьорка Айсенора Дънкан. Тя е основополжник на школата на модерния балет. Тя идва да живее в Русия 1923 г. Организира в Москва собствена школа и за една година е жена на Есенин. Съвместното им пътуване из Европа и Америка следвано от скандали и шокиращи прояви на Есенин, оголване на отношенията им. Връщат се в Русия и се разделят. Есенин се връща в Русия с радост, с желанието да се впише в новия свят. След революцията се лута между неприемане на новия свят и желание да стане част от него. Есенин усеща себе си като последния поет на руското село, чията поезия вече никому не е нужна. През последните години от живота му са създадени шедьоврите – „Писмо до майката”, „Рус”, „Безприютна”, „Персийски мотиви”. Емоционалната доминанта са есенните пейзажи, мотивите за жизнената равносметка и сбогуването. Едно от последните му произведения е поемата „Черният човек”, в което изминалият живот се представя като част от нощен кошмар. Последната година от живота му минава в пътувания, лежи за кратко в психиатрична клиника и се стига до 27.12.1925 г, когато в Ленинград в х-л Андлетер Есенин се самоубива, обесва се с каиша на куфара си.

                В България първия превод на Есенин е през 1922 г. в сп. „Везни”. Превеждан е от Христо Раведски, Младен Исаев, Елисавета Багряна. В по-ново време от Блага Димитрова, Кирил Кадийски.