Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

понеделник, 22 август 2016 г.

Михаил Булгаков - "Майстора и Маргарита"

Съдбата на романа “Майстора и Маргарита” е също толкова трагична, колкото и съдбите на главните герои в него. Произведението е писано почти 12 години, но така и остава недовършено – смъртта на автора е причина за това романът да не бъде завършен. Михаил Булгаков, подобно на неговия Майстор, унищожава ръкописа, но все пак – за разлика от героя си – успява да възстанови по памет написаното. И за да е пълна картината – след последната редакция, която авторът прави само месец преди да кончината си, “Майстора и Маргарита” остава да събира прах по лавиците цели 26 години. Романът е можело да остане неизвестен, ако не са старанията, които полага вдовицата на Булгаков – тя съхранява и “спасява” ръкописите, както в книгата прави Маргарита.
Замисълът да напише голям роман се заражда у писателя през 1928 година, когато той е на 37 години (роден е на 15 май 1891г.). Същинската работа по него започва през същата или следващата година, но и това не може да се установи с точност, защото Булгаков в различните ръкописи поставя различни дати. Известно е, че в последния ден на зимата през 1929 година в ОГПУ (Объединенное Государственное Политическое Управление) е подаден анонимен сигнал. В него “неизвестният доброжелател” съобщава: “М. Булгаков е написал роман, който чете в някакъв тесен кръг, където са му казали, че в този вид няма да бъде пуснат за печат, тъй като е много краен. Тогава той го преправил и смята да го публикува, а първоначалната редакция ще пусне като ръкопис сред масите и това ще е едновременно с публикуването на орязаната от цензурата версия”.
В първата си редакция романът изобщо не прилича на тази версия на “Майстора и Маргарита”, която познаваме днес. Нито Майстора, нито Маргарита ги има в този първи вариант. Булгаков замисля произведението като “роман за дявола” и централна фигура в него е Воланд. Освен това, Воланд не е Воланд, а Астарот и липсва “пъстрата му свита”.
В средата на март 1930 г. Булгаков унищожава ръкописа. Това става, след като Главният репертоарен комитет забранява поставянето на пиесата на Булгаков “Кабала святош”, която по-рано е получила одобрение за театрална постановка. Вбесен писателят си го “изкарва” върху новото си произведение, а седмица по-късно праща писмо до правителството, в което пише “Лично аз, със своите ръце, изхвърлих в печката черновата на романа ми за дявола…”
Година след като листите на черновата са изгорени, Булгаков се връща към стария си сюжет. По-късно ще напише на свой приятел: “В мен… се е заселил бяс. Още в Ленинград, а сега и тук, задушавайки се в стаичките си, започнах да пиша отново страница по страница онзи свой унищожен преди три години роман. Защо? Не знам. Сам се питам същото! Да потъне дано в Лета!”. На втората редакция на романа й провървява повече. Булгаков не го изгаря и въвежда в повествованието нови герои – Майстора и Маргарита. Работата продължава пет години. Авторът трябвало да спира работа по него, за да пише пиеси и сценарии по поръчка, а и за да се издържа някак си. Съчинението по онова време има няколко варианта на заглавие: “Великият канцлер”, “Сатана”, “Ето ме и мен”, “Подковата на чужденеца” и други. И едва през втората половина на 1937 година се появява заглавието “Майстора и Маргарита”. По това време Булгаков вече пише трети вариант на произведението. До края на живота си авторът продължава да “шлифова” творението си – постоянно внася поправки и променя кардинално сцени. За последно работи по текста четири седмици преди смъртта си, когато диктува на съпругата си последните си бележки.
Епиграфът отпраща към класическия текст на Гьоте, цитирайки фрагмент, който представя загадката на противоречивата и двуединна същност на Мефистофел – отправна точка в създаването и на Булгаковия художествен модел на света.

... Та кой все пак си ти?
-         Аз част съм от онази сила,
що вечно се стреми към злото,
но всъщност все добро твори.
Гьоте, „Фауст“

Самото име Воланд е взето от поемата на Гьоте „Фауст“, където то се споменава само веднъж – така нарича себе си Мефистофел в сцената на Валпургиевата нощ. В коментара си руският преводач разяснява немската фраза „Junker Voland kommt” по следния начин – „Юнкер значи знатна особа (дворянин), а Воланд е едно от имената на Дявола. Основната дума “Faland” (означаваща „измамник“, „лукав“) се употребява от някогашните писатели в смисъл на „дявол“. В редакцията на романа от 1929-1930 г. името Воланд върху визитната картичка е дадено на латиница : “D-r Theodor Voland”. Впоследствие Булгаков се отказва от латиницата и в окончателния вариант на романа Иван Бездомни вижда изписаното име на латински, но запомня само началната буква – W. Булгаков иска да свърже своя сатана именно с „Фауст“. Рядко срещаното име е използвано, за да не може вещият в демонологията читател да се досети веднага кой е Воланд.
В романа Воланд не отговаря на традиционната представа за Дявола, а по –скоро той е „падналият ангел“. Основания за подобно изказване намираме в аналогията между проявленията на Воланд в романа (и респективно Москва), и ангелите, които принципно са посредниците между Бога и света на хората. Те са символ за божията намеса. Ангелите се грижат за благото на душата, а както се убеждаваме от действията на Княза на мрака, той също има много пряко отношение към човешката душа, както като неин спасител, така и като неин изкусител.
Подобна разработка на образа на Дявола е близка до апокрифните текстове и се подкрепя от думите на самия герой: "какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките". Воланд е поел по един по-различен - на пръв поглед не-свят път, но той не е противоположен, нито пък той е противник на божествения замисъл. Дяволът Воланд е преди всичко един вид предложение, възможност за самоволна промяна от зло към добро. Той провокира, напада, оборва, предупреждава, притиска с факти, аргументи и преди всичко с делата си, за да бъде направен правилният, по-добрия избор. Князът на мрака е изразител на съзидателното начало, той не само, че твори добро, а дори го и желае - без значение, че не желае да го признае.
Необходимостта от злото е изведена на две нива - трябва да има сянка, за да се откроява светлината и трябва да има избор, за да може да има грях, съд и справедливост. Когато говорим за човешкия избор между добро и зло и произтичащото от това, то трябва да отбележим, че в романа Воланд действа като неразделна част от Божията справедлива воля. Йешуа Ха-Ноцри поставя чрез учението си морални правила и етически основи на една принципно нова вяра, а Воланд идва за да проведе практически експеримент, който да даде достоверен отговор на въпроса: съхранени ли са християнските ценности?
Коровиев – Фагот е подчинен на Воланд демон, който в московските сцени се представя като преводач на чуждестранния професор по черна магия и бивш регент в църковния хор.
Фамилията Коровиев е конструирана по образец на фамилията на персонажа в повестта на Алексей Толстой „Грозникът“, статския съветник Теляев, който се оказва, че е рицарят Амвросий и вампир. В заключителната сцена на романа на Булгаков с последния полет Коровиев, както и Теляев при А. К. Толстой, се превръща в рицар.
Едно от имената на Коровиев – Фагот – се асоциира с названието на едноименния музикален инструмент, изобретен от италианския монах Афранио (fagot – музикален инструмент, но fagotin – шут). Благодарение на това обстоятелство по-ярко се откроява функционалната връзка между Коровиев-Фагот и Афраний. Интересното е, че рицарството на Коровиев-Фагот е свързано с това, че той придобива една от най-високите степени в Масонството, степента Кадош или Рицар на белия и черния орел.
Рицарството на Коровиев-Фагот има много литературни хипостази. Своеобразен прототип на рицаря Фагот вероятно е бакалавър Самсон Караско, един от основните персонажи в Булгаковата инсценировка на романа „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес. В стремежа си да накара Дон Кихот да се върне у дома, Самсон Караско се включва в започнатата от него игра, представя се за рицар на Бялата луна, побеждава рицаря на Печалния образ и накарва победения да му обещае, че ще се върне при семейството си. Дон Кихот обаче не може да се примири с краха на своята фантазия и умира. Така рицарят на Бялата луна неволно става виновен за смъртта на рицаря на Печалния образ. След раняването на Дон Кихот херцогът казва, че „шегата е стигнала твърде далеч“, а умиращият идалго нарича Караско „най-добър измежду рицарите“, но „рицар жесток“.
Дон Кихот е символ на светлината, доброто, превеса на чувствата над разума, докато въплъщавайки рационалното мислене, въпреки намеренията си, ученият бакалавър извършва черно дело. Много е възможно тъкмо рицарят на Бялата луна да е наказан от Воланд столетия наред да се държи като шут заради трагичната си шега с рицаря на Печалния образ, завършила със смъртта на благородния идалго. Самсон Краско е свързан с нощното светило – луната, олицетворение на отвъдните сили.
В облика си на рицар Коровиев-Фагот има още един демонологичен прототип. В книгата на М. А. Орлов „История на отношенията между човека и дявола“, многобройни цитати от която са се запазили в архива на Булгаков, се разказва и историята на двама рицари. Единият от тях, испански благородник (както и Сервантесовият Дон Кихот), влюбен в монахиня, отивайки на среща с нея, трябва да мине през една църква. В ярко осветения храм рицарят вижда, че опяват някакъв покойник, и чува да изричат името му – неговото собствено. В отговор на това рицарят се засмива, като казва на монасите, че грешат, че той, слава Богу, е жив и здрав. Но обзет от внезапен страх, побягва от църквата. Две огромни кучета го застигат и го разкъсват. Другият рицар, Фалкенщайн, веднъж се усъмнява в могъществото и изобщо в съществуването на демони и споделя съмненията си с един монах на име Филип. Монахът очертава с шпагата му вълшебен кръг и чрез заклинания извиква дявола – огромен и черен, който се появява с гръм и трясък. Рицарят не прекрачва вълшебния кръг и остава жив и невредим, „само дето лицето му пребледнява и остава такова до края на живота му“.
В образа на Коровиев-Фагот са обединени образите и на двамата рицари. Испанският рицар е наказан за присмеха над собствената си смърт (за същото е наказан и М. Берлиоз), а рицарят Фалкенщайн – за това, че се съмнява в съществуването на демони, като лицето му остава завинаги бледо, докато рицарят Фагот е обречен да остане завинаги с мрачно лице.
В един от по-ранните варианти на сцената с последния полет Коровиев-Фагот се преобразява в рицаря на Печалния образ. Колкото до лилавия цвят, в католицизма това е цветът на траура.
Образът на Коровиев-Фагот като рицар се асоциира и с образа на Жестокия рицар от една легенда, разказана в повестта на С. Заяицкий – приятел на Булгаков – „Житието на Степан Александрович Лососинов“. Също както Жестокия рицар, рицарят Фагот има свой паж, чиято роля тук изпълнява котаракът Бегемот, превърнал се по време на последния полет в демон паж.
Но има още нещо интересно, на което трябва да обърнем внимание. В лунната светлина Азазело и Бегемот се превръщат с това, което са : първият – в демон убиец, а вторият в демон паж. Само Фагот си остава рицар като преди.
Има и друга версия за прототипа на рицаря Фагот. Нека още веднъж да се върнем на думата fagotin. Едно от значенията й е „еретик“. А еретици във Франция столетия наред са последователите на българските богомили – албигойците и катарите. Албигойците изповядвали религията на катарите, които се смятали за истински последователи на Христос, отричали са католическата църква, която според тях е изопачила смисъла на християнството. Те вярвали, че на света има две сили – добро и зло, Бог и дявол, че Бог е създал небето, а дяволът – земята, затова дяволът е повелител на земния свят.
Катарите се делели на „верни“ и „съвършени“. Съвършените водели аскетичен начин на живот, забранено им било да имат сексуални връзки, те живеели в общности и били вегетарианци. За „верните“ плътските наслади били разрешени, сред тях имало много рицари и прекрасни дами, а също трубадури, възпяващи доблестта на първите и хубостта на вторите. Някои трубадури били и рицари.
По онова време католическата църква била твърде слаба, за да унищожи ереста и да заграби земите на еретиците. Но в началото на 13-и век папата сключил съюз с френския крал и войските, предвождани от Симон де Монфор, нахлули в земите на Прованс и Лангедок. Войната била кървава и безмилостна. След превземането на град Безие в отговор на въпроса как да бъдат различавани католиците от катарите, печално известният епископ Амори заповядал : „Избийте всички, Господ ще разпознае своите“. Градът бил безпощадно изклан – мъже, жени, дори деца.
При обсадата на Тулуза Симон де Монфор загинал. Това предизвикало ликуване в стана на албигойците. Неизвестният автор на „Поема за кръстоносния поход на албигойците“ го изразява с думите : „Всички в града бяха споходени от такова щастие, че от мрака се сътвори светлина“. Както и лилавият рицар, автора остава безименен, но казва, че се е сражавал в редиците на защитниците на Тулуза, бил е ученик на Мерлин, можел е да предсказва бъдещето и да вика умрели. Всичко това го може и Фагот. А в поемата на друг албигойски рицар трубадур – Каденат, има винетка с изображението на автора в тъмнолилаво наметало.
Смъртта на Монфор не спасила албигойците. В края на 1220-те години обединената войска на краля и папата побеждава. Областта Прованс е разорена, а албигойците – изклани или изгорени на клада. Тяхна последна крепост остава непристъпният планински замък Монсегюр. Той устоява дълго, но накрая пада. Всички останали живи защитници са избити. Никой от тях не е пожелал да се спаси като приеме католицизма. Мнозина смятат Монсегюр за прототип на прочутия Монсалват – тайнствения и вълшебен замък, където се е намирал Светият Граал. Малцината оцелели албигойци стават бегълци и скитници. Вместо любовни и героични поеми трубадурите започват да съчиняват „Плачове“ в памет на погиналата си родина.
И така, според тази версия приживе Коровиев-Фагот би могъл да бъде албигойски рицар, маг и некромант, а като наказание за неуместната му шега (неуместна, защото според вярванията на катарите мракът и светлината по никакъв начин не могат да се смесят) за столетия наред става шут. Макар че си остава маг и пророк.
Вместо оня, който напусна с окъсана циркаджийска дреха Воробьовите хълмове под името Коровиев-Фагот, сега препускаше и звънтеше тихо със златната верига на юздата тъмнолилав рицар с много мрачно лице, което никога не се усмихваше. Опрял брадичка в гърдите си, той не поглеждаше луната, не го интересуваше и земята под него, той мислеше за нещо свое и летеше редом с Воланд.“

Азазело – от Азазел. Според древните евреи е демонът на пустинята и първи знаменосец на Армията на Ада.
В апокрифната книга на Енох Азазел е предводител на допотопните гиганти, въстанали против Бога. Азазел научил мъжете да воюват, а жените – на изкуството на измамата; накарал хората да забравят Бога и ги изкусил с разврат. Бил победен и по повеля на Бог бил окован на пустинна скала.
Друг мит говори, че Азазел е научил хората освен да произвеждат оръжие и на изкуството да правят украшения и огледала. Издал им и небесни тайни, заради което бил пленен от архангел Рафаил, окован и хвърлен в яма насред пустинята. Лесно могат да се направят паралели между Азазел и Прометей, макар че връзката между двамата е неясна.
Азазел се счита за демон от втора степен (ранг), макар че често е сравняван със Самаел.
В Библията и в Талмуда името на Азазел е свързано с идеята за изкуплението на греха от прелюбодеянието на падналите ангели. Тази идея била въплъщавана с особен обред: взимали се два козела. Чрез жребий единият бил определян да бъде жертван на Господ, а вторият – на Азазел. Вторият козел, натоварен с “греховете на света” бил пускан в пустинята. По-късно този обред се развил: козелът бил хвърлян в пропаст, а в ритуала участвали множество хора.
Булгаковият Азазело съчетава способностите да съблазнява и да убива. Именно прелъстителя Азазело среща Маргарита в Александровската градина. Но основната функция на Азазело в романа е свързана с насилие. Той хвърля Степан Богданович Лиходеев от Москва в Ялта, гони Берлиоз от квартирата му, убива с револвер барон Мейгел.
Сюжетът с крема на Азазело, който превръща жената във вещица, и с преобразяването на Азазело във врабец има древни митологични корени. Можем да отбележин „Лукий, или Магарето“ на древногръцкия писател Лукиан и „Метаморфози“(„Златното магаре“) на римлянина Апулей.
При Лукиан жената на Хипарх се намазва с някакво масло, след което се превръща във врана и излита през прозореца. Точно по същия начин Маргарита се намазва с крема на Азазело, но се превръща не във врана, а във вещица, която може да лети. А самият Азазело в кабинета на професор Кузмин първо се превръща във врабец, а после в медицинска сестра. Интересното е, че епизода, в който Азазело наказва професор Кузмин, Булгаков диктува през януари 1940 г., след като е посетил проф. В. И. Кузмин, който безуспешно лекува автора от нефросклероза и не скрива от него, че не му остава да живее дълго.
"Най-отстрани летеше с лъскавите си доспехи и Азазело. Луната беше променила и неговото лице. Изчезна безследно отвратителния щръкнал кътник и кривогледството също се оказа фалшиво. Очите на Азазело станаха еднакви, пусти и черни ,а лицето му бяло и студено. Сега Азазело летеше в истинския си облик, като демон на безводната пустиня, демон убиец."

Черният котарак е задължителен атрибут на нечистата сила, символ, споменаван във всички приказки и легенди. Изглежда, Бегемот е започнат именно така. Но в същия момент Булгаков със самото му име ни показва, че той не е просто котарак. Бегемотът (хипопотамът) е един от най-важните зверове, споменати в Библията. Името му се превежда като чудовище. Според древната, а по-късно и според средновековната еврейска традиция, Левиатан е цар на рибите, Зиз – на птиците, а Бегемот – на зверовете. Това е космогоничният мит; триадата Левиатан – Бегемот – Зиз лежала в основата на целия животински свят и имала есхатологично значение.
При древните евреи образът на хипопотама е крайно хиперболизиран. Според техните поверия, хипопотамът може да изпие на една глътка цялата вода на Йордан, затова Бог създал само едно такова същество – самец. При мюсюлманите хипопотамът е считан за огромна риба, върху която стои бик, поддържащ рубин, крепящ основите на света. А при древните египтяни той бил олицетворение на злия, демоноподобен бог Тифон.
Бегемот е едно от имената на дявола през Средновековието. Името Бегемот е взето от апокрифната старозаветна Книга на Енох. В изследването на И. Я. Порфириев – „Апокрифни сказания за старозаветни лица и събития“ (1872), по всяка вероятност познато на Булгаков, се споменава за морското чудовище Бегемот и за женското Левиатан, обитаващо невидимата пустиня „на изток от градината, където са живели избраниците и праведниците“
Булгаков черпи сведения за Бегемот и от книгата на М. А. Арлов – „История на отношенията между човека и дявола“ (1904), извадки от която са се запазили с архива на писателя. Там по-специално се описва житието на игуменката от Луденския манастир във Франция Ана Дезанж, живяла през 18-и век и обсебена от „седемте бесове – Асмодей, Амон, Грезил, Левиатан, Бегемот, Балам и Изакарон“, като „петият бяс е бил Бегемот, произхождащ от Престолите. Той се е намирал в утробата на игуменката и в знак, че излиза от нея, е трябвало да я подхвърли три педи нагоре. Този бяс е изобразяван във вид на чудовище с глава на слон, с хобот и бивни. Ръцете му били като на човек, а огромният корем, късата опашка и дебелите задни лапи напомняли за името му.“
При Булгаков Бегемот е котарак върколак с огромни размери, а в ранната редакция на романа прилича на слон : „След призива от черната паст на камината излезе черен котарак с дебели, сякаш надути лапи...“. Булгаков се е съобразил също, че слоноподобният демон Бегемот е имал „ръце като на човек“, затова неговият Бегемот дори като котарак много сръчно подава на кондукторката монета, за да си купи билет.
По думите на втората съпруга на писателя Л. Е. Белозерская за реален прототип на Бегемот е послужил домашният им котарак Флюшка – огромно сиво животно.
На финала Бегемот, както и останалите членове на свитата на Воланд, изчезва преди изгрев в планинската пропаст в пустинната местност пред градината, където в пълно съответствие в разказа от Книга на Енох за „праведниците и избраниците“ – за Майстора и Маргарита е отреден вечен приют.
"Нощта откъсна и пухкавата опашка на Бегемот, свлече козината му и я пръсна на валма из блатата. Котаракът, смешник на княза на тъмата, се оказа слабичък юноша, демон паж , най-добрият шут, който е имало някога на света…"
Романът на Булгаков е практически бездънно ковчеже със съкровища. Важен елемент от проблематиката на книгата, илюстриращ темата за духовното в материалния свят, е интересната концепция за трайността на творчеството. Булгаков излага тезата, че, веднъж сътворена, една идея никога не може да бъде заличена напълно. Колкото и да бъде отричана и забранявана, тя винаги ще намери начин да се върне при хората. И неслучайно една от най-знаковите фрази за романа е репликата „Ръкописите не горят”.


Няма коментари:

Публикуване на коментар