Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

Всеки, който казва, че има само един живот явно не знае как да чете книги.

понеделник, 22 август 2016 г.

Акмеизъм - ЦЕХ на поетите, теоретици, представители

Акмеизъм – от acme, което на гръцки означава „превъзходната степен на нещо“ – е новото направление в руската литература след символизма. То изисква по-голямо равновесие на силите и по-точно определени отношения между субекта и обекта. Акмеизмът се мисли както като продължител на символизма, така и като негов отрицател. То е най-внимателния читател на символизма. Негови представители са: Ахматова, Манделщам, Гумильов – които създават и стават част от т.нар Цех на поетите, имащо за цел да възроди поезията като практическа дейност. Поклонниците на отчетливия поетичен образ,създават онзи пласт в поезията, където са поставени образците на „прекрасната яснота“-М.Кузмин. Представителите на акмеизма вървят по различни пътища за постигане на тази яснота, но в същото време всеки от тях я намира в творчеството си. Един от представителите на акмеизма е Николай Гумильов, чиято стихосбирка „Чуждо небе“ се счита за най-акмеистичната. Други негови стихосбирки: „Пътят на конкистадорите“, „Романтични цветя“ и „Бисери“. Гумильов изповядва това движение като мощен изблик на жизнелюбие в изкуството. В сборника „Чуждо небе“ Гумильов включва стихове, които представляват житейското многообразие,знанието на човека за вечното и мигновеното, за далечните земи и за дома, за отвъдното и за далечното. Стихотворението  „Съвременност“ е точен пример за разбирането на акмеизма като житейско многообразие и знанието на човека за вечно и мигновено, за далечните земи и за дома. Конкретно в тази творба лирическият глас с педантична последователност повтаря обичайни и обичани действия – като отварянето на книгата и самия акт на четене. Чрез него са се преплели конкретното време на Аза и художествената реалност на четения текст. Отличителен знак на поезията на Гумильов е асоциативността. Фантазното се сдвоява с конкретното, а понякога дори го и измества. Подвижната,изменчива виртуалност дематериализира и разпада вещите. Той прекрасно използва знанието, че нито един образ няма самостоятелно значение и е потребен само за да представи по-пълно душата на поета.
АНА АХМАТОВА
                Ахматова е псевдоним на Анна Андреевна Горенко. Родена е близо до Одеса днешна Украйна, но по-голямата част от живота й е свързана с Петербург. 1903 г. се запознава с Гумильов и става адресат на много негови стихотворения. 1910 г. след многократни откази приема да стане негова съпруга. Първата й публикация е в издаваното от Гумильов сп. „Сириус” 1907 г. в Париж. След 1910 г. за пръв път представя литературните си опити в петербургските литературни салони. От началото на семейния си живот защитава своята духовна самостоятелност и без помощта на съпруга си публикува стиховете си в различни столични списания. 1912 г. излиза „Вечер”, което й носи много голяма популярност, а „Броеница” 1914 г. я прави известна в цяла Русия. Основното откритие на Ахматова в руската поезия е откритието на женската индивидуалност, на женската душа, особености и общочовешка същност. Героиня на ранната й поезия е съвременната жена изобразена в лириката в единството на духовния опит и бит. Ранната Ахматова до 1921 г. – „Вечер”, „Броеница”, „Продумниче”, „Бяло ято”, „Anno Domini”. Централна тема тук е любовната, но подхожда правдиво, съвременно, реалистично към тази традиционна за лириката тема, използвайки предметността от акмеизма. Любовната повест се разгръща и в широчина, и в дълбочина, и като поредица от драматичните събития и като наслоявания от преживявания и събития. Любовната й поезия се концентрира върху началото и края на любовната история, прескачайки междинните етапи. Образ на стълбите, перилата, парапета – първата среща или окончателната раздяла.
Особености на ранната й поезия:
-връзка с традициите на психологическата проза – лириката й има сюжетен характер. Всяко стихотворение разказва някаква история.
-пространство, близо до прозата – чрез диалози, чрез сюжетни елементи, разговорна интонация, сложна игра с местоименията и времената („Само сплетох ръце под воала”, „Песен за сетната среща”, „Сивоокият крал”, „Гост”, „С кожения бич ядосано”).
-наситена предметност на поетическия свят – връзката й с акмеизма
-радостното приемане на света и изразяване в подробности на неговата материална природа, естетическото изравняване на бита и битието на физическото и психическото.
-основен похват на ранната Ахматова е опредметяване на преживяванията. Всяко душевно състояние се обозначава косвено чрез външен признак, който го прави конкретно и индивидуално.
                Външният свят при Ахматова става своеобразен код за вътрешния. Към тези външни образи се отнасят както собствено предметите, детайлите от интериора, пейзажа, но и щрихи от облика и външния вид на героинята (портретните детайли, мимика, жестове, постъпки, психо-физически реакции).
                20-30-те години са особено трудни за Ахматова, има негласна забрана за споменаване името й публично и да се печатат стиховете, тъй като според новата светска трактовка тя е салонна декадентска поетеса, затворена в камерния свят на своите интимнни преживявания.
                В края на 30-те години, когато е вторият пик на репресиите, Ахматова пише поемата „Реквием”, посветена на тези страшни дни. Частично завръщане в печата по време на Втората световна война (1940-46 г.) благодарение на патриотичната й лирика. През 1946 г. отново й е забранено да публикува. След смъртта на Сталин се радва на голямо обществено внимание.
                Към късното творчество на Ахматова се отнася написаното от 30-те години нататък. Следните по-важни стихосбирки, цикли и поеми – сб. „Тръстика” и „Седма книга”, поемите „Реквием” и „Поема без герой” (работи върху нея 20 години от 1940-1960) и циклите „Тайните на занята”, „Вятърът на войната” (от Първата световна война), „Шипката цъфти”, „Среднощни стихове”, „Песнички”, „Венец на мъртвите” (за трагичните съдби на нейните съвременни поети).
                По-голямо тематично богатство. Любовната тема остава основна, но не по-малко място заемат и стихотворенията на исторически и граждански теми, те се съчетават с любовните тематики.
                Пряка реакция на случващото се в страната и света се съчетава с осмисляне на личната съдба, като социалното и епохално значима съдба. Широко представени са темите за творчеството, паметта, миналото и музиката, като сливаща се в литературния тематичен комплекс. В интимната лирика отсъства обичайното за младата Ахматова описание на любовната среща на героите с битовата обстановка и предметните принципи на душевните преживявания. Не любовната среща е вече главен мотив, а любовната не-среща. Срещата в някакво друго пространство, в съня, в музиката или в небитието след смъртта.

                България е първата страна, в която се появяват преводи на Ахматова на чужди езици. Най-актуална популяризация е в-к „За жената”, там се появяват първите преводи на Константин Константинов през 1922 г. През 40-те години Ахматова е превеждана от Багряна. Първата стихосбирка „Броеница” – 1923 г. в превод на Ст. Караиванов не е на равнището на превода на Багряна и К.Константинов. 1967 г. се появява сб. „Избрани стихотворения” в превод на женската комисия: Блага Димитрова, Станка Пенчева и др. Ранната лирика е подбрана много и там влизат стихотворенията за Отечествената война. Най-популярни издания е „Избрана лирика” 1974 г. в превод от Ив. Николов. Най-пълно издание двуточно „Избрани творби” 1990 г. – първи том Лирика и поеми в превод на Вл. Радинска, М.Милова, и втори том Проза в превод на Ася Григорова.

Няма коментари:

Публикуване на коментар