Структурализъм. Деконструктивизъм

   Клод Леви-Строс- Антрополог, един от основателите на структурализма-„ Структурализмът възниква през 40те години на 20ти век, а се налага 60те години. „ Има своето обяснение за развитието на техноградското общество, което вече съумява да регулира социалните конфликти, за това структурализма отказва внимание на социалната структура и търси опора в първични структури в човека и обществото.”

   Интереса е към вечните форми, към постоянните структури, каквито вижда в езика и в културата. Маскира това като стремеж за неорационализъм, като абстрактен обективизъм;  Абсолютизира структурите и знаковите отношения в културата. Марксическото литературознание критикува структурализма, заради виждането само на устойчивото в синхронното изследване (това, което е лишено от исторически детерминизъм). Така обществото изглежда като безупречно функционираща структура, като вечно- това е една от заблудите на буржоазното мислене.

   Основни понятие в структурализма са: структура, знак, значение, функция, поетически език.

   Структурализмът е школа във философската естетика и се ползва в различни сфери, в различни литературоведски школи. Понятията, които използва са се срещали и преди това, но в структурализма, те са с изменено съдържание и статус- с преобърнат и абсолютизиран характер, който променя категориите в естетиката- Още от края на 20ти век, структурните знакови и функционални отношения стават детерминанти( нещо, което подчинява всичко останало) на творчество, на живот- на всичко. Жан-Пол Сартр- западната хуманитаристика  твърди, че структурализмът обезсмисля творческата активност, защото отстранява субекта - И езикът, и обществото представят колектива, колективното мислене, което се приема от структурализма за обективно и обект на изследване. Всичко е подчинено на структурен детерминизъм, за това ние говорим за езика, а не езика за нас.( Езика подчинява всичко). Мислене и език са корелати, чрез езика може да се представи единствено субективно мислене.

   Структурализмът представя една много добра описателна система и класификация. Благодарение на структурната лингвистика положителния ефект е в демистификацията на литературата, в разбирането, че тя рационално може да бъде обяснена. Рационалното мислене и логика са научната истинност от Античността до днес. Това се нарича логоцентризъм. Вярата в логоса, вярата в истината, в присъствието на нещата. -Деструктивизмът е първият, които яростно се съпротивлява на подобно разбиране.

   Друга положителна страна на структурализма е разбирането, че човешките значения са конструирани в една структура, а не са естествени или изобретени от индивидуалния субект. Литературата не отразява реалността, реалността се произвежда от езика, това е виждането за фикционалния дискурс.(Цветан Тодоров пише за него; Позовавайки се на Фреге, той казва, че никой от нас не се интересува дали Одисей наистина е живял, когато чете). Истината е впечатление, което се произвежда. Структурализмът едновременно претендира, че е абсолютно обективен, заедно с това при цялата обективност, която се търси, съществува елемент на идеализъм в абстрактността на структурите, но не само защото те са научен модел(всеки научен модел е идеален), унищожаването на субекта (те мразят категорията автор и категорията единица), липсата на гледна точка отвън- (субектът е този, които гледа обекта), унищожава възможността структурата да се превърне в материя. За да се превърне енергията в материя винаги трябва наблюдател, за да колапсира и да се превърне в субстанция. (принципи на Хайзенберг – в един битов план това е, когато любимият те гледа, колапсирате и започвате да се чувствате прекрасни.) Ако няма реален субект понякога енергията остава само енергия- трябва да има наблюдател.

   Обратното прави деконструктивизма. Идеята му, че структурата Никога Няма център, защото той трябва да е елемент от същата структура, и за това центърът е винаги извън структурата. На практика вижда структурата в пределна материалност(това, което липсваше на структурализма) и тя се разпада непрекъснато, подобно на материята, в непрестанна регресия (както елементарните частици се разпадат на още по-елементарни частици).

Структурализъм изследва структурите и общите закони в тях. Отделните явления( нещо, което реално съществува) се разбират като проява на по-общи закони. Елементите, единиците на изследване се разбират само в отношение към взаимовръзки  вътре в системата, а те са винаги на свързаност или опозиция, за това характерно за структуралните анализи е да се описват и изследват бинарните опозиции, повторителността и възможната свързаност. Образите в литературата нямат реални значения, а само релативно( това на отношенията, в които влизат), за това структурализмът пренебрегва съдържателния план и културните стойности. Известно е, че по начина, по който прави изследвания, не прави разлика между телефонния указател и литературно произведение. Към означаемото няма интерес, защото правилата са в означаващото, тоест в езика, а не в конкретното послание.

   Важат думите на Жерар Монет за руския структурализъм: „Литературата достатъчно дълго е била приемана като послание без код за него, за да стане необходимо да я приеме за известно време като един код без послания”. В този кос звучи „анонимното”, което говори. Всичко е език, това е в духа на времето и така се поставя проблема за битието на езика/ Поставя се и проблема за непрозрачността на нашия всекидневен свят. Модерната цивилизация е цивилизация на скрития смисъл, за разлика от ясния детерминизъм на 19ти век, знае се какъв е смисъла на нещата, имат ясни връзки между отношенията. Пътят към развиване на тази непрозрачност се търси първо през формализацията и второ през интерпретацията, като един по –късен постмодерен етап.

   В изкуствознанието понятието структура за първи път е въведено от Дилтай, края на 19ти век. „Усещането за структура е главна съставна част на описателната психология. Именно в него преди всичко е заключена основата на науките за духа(хуманитаристиката) „

   Понятието структурализъм е създадено от Роман Якобсон през 1929, на Първия Славистичен конгрес. Именно срещата на Якобсон и Клод Леви-Строс през 40те години задава теоретичното начало на структурализма. Ключови понятия за Якобсон са- поетичното, което е поставяне на езика в самосъзнателно отношение спрямо него- автореференциалност- това води до осезаемост на знаците- стават естетически обект’ знака е „отместен” от своя обект, ценност само по себе си, и сам се превръща в обект с независима стойност.

   За Якобсон думите не са резултат от мислите, а резултат от сходство, противопоставяне и паралелизъм. Именно това търси структуралния анализ. „Граматиката на поезията и поезия на граматиката”- „не е важно за какво говори текста, а че има паралелност и противопоставяне”. Освен това литературното произведение има структурно единство. Тези идеи на Якобсон са надграждане на създаденото в Руската формална школа. „Социализираните части на духовната култура, както например езика и приказката са подложени на по-строги  и еднообразни закони от колкото тези области, където господстват индивидуалното творчество.(Проб и 31 функции на приказките от „Морфология на вълшебната приказка”). Подобни еднообразни структури, каквито има в езика и приказките, не могат да се отнесат до индивидуално творчество, въпреки че представят едно ниво в неговата организация.

   Якобсон участва в създаването на Пражкия лингвистичен кръжок- 30те години на 20ти век. Въвежда разбирането за литературата като структура и осмислено динамично цяло.

   Идеята на Сосюр от „Курс по обща лингвистика”-1916г., влиза в основите на структурализма- идеите за знака като означаващо и означаемо и за синхронно изследване на езика с идеята, че той е завършена система в една точка на времето. Структурната лингвистика и Семиотиката съзадават съвместно идеите за литературата като структура и система. През 70те години на 20ти век, става водеща Семиотичната школа в Тарту, Естония, където водещата фигура е Юрий Лотман. Общото въздействие на рационализма личи в неговите думи; „ Ако литературата не може да се опише чрез математика, толкова по-зле за литературата”- личи влиянието на Питагор, Декарт, Хусерл.

   Според него се съдържат няколко системи- лексикални, графични, метрически, фонологични. Характерно е, че съществува напрежение между тях. В духа на общата научна парадигма, се работи с напрежението между норма и отклонение.

    В структурализма личи вярата, че лингвистичните модели са универсален обяснителен механизъм- под влияние на Сосюр. В езика можем да видим логоса на всичко- панлингвистична теория. Ницше: „ Да не остави никаква дупка в системата на знание”- това е казано за Сократ?. Разцвета на структурализма е 60те години във франция- четирите големи имена тогава са –Барт, Цветан Тодоров, Греймас, Жонот.- те разчитат на ретологии- описателни структури, чрез който разказа влиза в общия поток на модели на мислене.

Деконструктивизъм

   В основата деконструктивистката критика стоят възгледите на ЖАК ДЕРИДА, от края 60те години на 19ти век, който преобръща философската парадигма на летературознанието. Понятията, които критикува са тези за: йерархии, идентичност и истина, с идеята,  че те потискат и пренебрегват  другите  съществуващи елементи. Понятието присъствие( на фр. Presance), което е основна ценност за логоцентризма(за всички, които приемат логоса-думата), за Дерида е метафизика, защото то никога не е постигнат в чист вид(няма чиста идентичност) и носи противоречие в себе си.  Основни следствия на това виждане са, че природата винаги е и култура, винаги е "опорочена". "Няма чиста природа"- казва Дерида. Той не въвежда нова бинарност( нещо различно от природата и културата), а нови термини, за да отрази приеодата на елементите като непривилегировани. Вместо оразличаване-  основно  понятие за Сосюр, той въвежда понятието диферанс (с нарочно правописна грешка на френски)- означава едновременно различие и отлагане.  Знака препраща към друг знак, а не към предмет. Друго понятие, което използва той е следа. В процеса на различаване знаците носят следа от други знаци- всичко е следа, няма чисти, неопорочени знаци. И именно в това е възможността за пораждане на значение, а не в самостойно битие на знаците. Създава се безкрайна тъкан от разлики с други означаващи, а знакът в този смисъл  винаги е за едно отсъстващо означаемо. Именно тази празнота откъм означаемо е условието за създаване на текстове. Текстовете  разчитат на дисеминация(разсейване), а не на бинарността в отношението знак-знак, която за Сосюр осигурява  връзката с означаемото.

   Целта на Деконструктивизма е да дестабилизира утвърдените представи  и да проследи как литературния текст се себеподрива- деконструира се. "Това е продуктивно, заради отказа от окончателен смисъл, въпреки че  това не е абсолютна свобода"- Дерида. Именно отказа от позитивни практики го предпазва от слабостите, които иначе могат да бъдат критикувани. -"ЗНачението зависи не от субективното идентифициране, а от зоната на различните сили, които предизвикват интерпретациите."

   В Йеилската школа тези идеи през 70-80 години на 20ти век стават популярни.-  Пол де МАН, ДЖ. Хилис МИЛЪР, Харалд БЛУМ, Джофри ХАРТМАН-  Хартман акцентира върху неяснотата и неопределеността, ръй като за тях смисъл няма."Четенето е проект; четем за да разберем, в какво се състои четенето като форма на живот". Не четем заради окончателния смисъл. Оразличаването според деконтруктивизма е ефект на трансформация. Удар срещу всичко, което прави структурализма. Деконструктивистите  дразнят със своя език. Те обичат да играят с езика. Като цяло Деконструктивизма е сериозна провокация спрямо установените ни рефлексии за смисъл. Една любопитна практика, в която познатите понятия отпадат. Сменена гледна точка,  различно фокусиране. Те говорят за едни кардинални разломи. Проникват до основите на материята. -От 80те години насам нямаме теоритик, които да пише за тях "без да им удари шамар."